Eurasia Press & News
Ще има ли България ново правителство? Правителство на промяната и реформите, правителство, което хем да развива и модернизира България, хем да генерира доверие сред гражданите, като ги убеди, че след края на мандата ще им остави държава каквато те биха искали да имат! Каквито и да са крайните резултати от изборите на 11 юли, които ЦИК ще обяви в близките дни, 46-то Народно събрание неминуемо ще се сблъска с проблема за легитимността. Избирателната активност само за 3 месеца е спаднала с 10%. Каквито и да са причините за това няма съмнение, че легитимността на новия парламент ще е по-скромна в сравнение с предишния, по-предишния и т.н. Това обстоятелство практически означава, че каквото и да излъчи 46-то Народно събрание, то трудно може да бъде стабилно, трайно и устойчиво. Разбира се, евентуално излъчване на редовен кабинет не би било нереално, нереални биха били обаче очакванията към него, особено ако са твърде големи, а… те са именно такива.
Може да се каже, че след предсрочните парламентарни избори пред политическите формации у нас има два пътя. Първият от тях е пътят на реалността, а другият – пътят на продължаващото очакване. Пътят на реалността, ако бъде избран, разбира се, натоварва т.нар. партии на промяната да се срещнат очи в очи с настоящите политически обстоятелства, да ги изговорят помежду си и съвсем трезво да напишат своята управленска програма, като я съобразят с обективните възможности за намиране на така необходимата парламентарна подкрепа сред поне една от традиционните политически формации.
Вторият вариант, вариантът на продължаващото очакване, най-общо казано, би означавал да се премине през още една процедура по организиране и провеждане на предсрочни избори. Основание за избора на този вариант би могло да се намери в обстоятелството, че е на лице ясно разпознаваема тенденция в полза на партиите на промяната. Тази тенденция обаче не е безспорна точно заради ниската избирателна активност, около 40%, и проблема с легитимността на 46-то Народно събрание, а оттам и мултиплицирането на проблема цялостно по отношение на институционалната уредба на страната, поради парламентарния характер на българската държавност, заложен в конституцията още през 1991 г.
Какво развитие може да се очаква при едни нови предсрочни избори, които биха се случили през есента на тази година? При нормализиране на равнището на избирателната активност, около 50%, няма гаранции, че положителната тенденция за партиите на промяната ще се потвърди. Логично е да се предположи, че техните избиратели са били силно мобилизирани на 11 юли поне поради няколко причини. Предсрочните парламентарни избори бяха проведени съобразно промените в изборния кодекс, предложени и прокарани именно от партиите на промяната. Двете основни промени бяха свързани с въвеждане изцяло на машинно гласуване в секциите с 300 и повече избиратели и смяната на състава на ЦИК и даването на известна ограничена отговорност на президента по отношение на тази институция. Партиите на промяната имаха претенцията, че статуквото печели с корпоративен и купен вот и това им пречи да получат достатъчно мандати, за да реализират своите цели. Служебното правителство твърди, че е провело борба с тези явления и е постигнало резултатите, поне според своята собствена оценка. Това също би следвало да има мобилизираща роля за привържениците на новите формации от 45-то Народно събрание, защото би увеличило тежестта на вота за тях, тъй като вече срещу този вот не би трябвало да стоят корпоративни и купени гласове. Ниската избирателна активност отчасти се дължи и на обстоятелството, че предсрочните избори се проведоха в разгара на лятото, когато пътуванията и отдиха имат приоритет пред стандартните занимания на хората през останалите сезони. За тези избиратели обаче, които силно и искрено желаят политическа промяна, изборната дата няма значение, защото всеки човек може да си създаде необходимата лична организация, за да гласува, ако държи на това. В този смисъл би била валидна хипотезата, че ниската избирателна активност вероятно е била полезна за партиите на промяната, защото при това положение и със силно мобилизиран електорат, те печелят повече парламентарни мандати отколкото имаха след 4-ти април и отколкото биха имали след хипотетични нови предсрочни избори през есента.
Или казано с други думи, има достатъчно предпоставки за предположението, че евентуални есенни избори биха приличали повече на пролетните, отколкото да потвърдят тенденцията, оформила се на летните. Отделно от това, ако има есенни избори, те по всяка вероятност ще се проведат едновременно с президентските, което може да постави в по-малко изгодна ситуация част от партиите на промяната. Също така е възможно някой партиен лидер да желае да се кандидатира на президентските избори. Това би означавало съответната политическа формация едновременно да участва пълноценно и в парламентарни, и в президентски избори. Разбира се, подобен подход би могъл да даде и добри резултати, но по-скоро е рисков, защото изисква прецизност в анализа, точност при разпределяне на финансовия ресурс за участие в кампания и гаранция, че конституционният принцип за разделението на властите ще бъде стриктно спазван. Всяка една слабост в един от тези три аспекта би дала повече шансове на конкурентите и би намалила шансовете на евентуалната формация, която се явява на парламентарни избори, а лидерът й – на президентски. При това, когато става дума за два паралелно провеждащи се избора, те неминуемо си влияят помежду си, а това означава, че когато претърпиш загуба, то тази загуба е двуизмерна.
Всичко това сочи, че за партиите на промяната най-подходящия момент за съставяне на правителство е именно сега. Моментът може и да не е идеален, но най-вероятно по-добър няма да има. Тези партии в известен смисъл попадат между чука и наковалнята. На повърхността не изглежда да има такова нещо, то обаче съществува в реалността и през следващите месеци малко по малко ще започне да става разпознаваемо. Иде реч за това, че ерозията в доверието към тези партии е неизбежна. Вече стана дума, че те не могат да отговорят на големите очаквания, които съществуват към тях поради недостига на легитимност и невъзможността за дълбочинни реформи в рамките на 46-то Народно събрание. Ако пък изпуснат тази подходяща възможност за сформиране на кабинет, следствието от това дори може да не е просто ерозия, а направо срив. За ситуацията, в която се намират въпросните формации, сериозен принос имат те самите, защото формираха и налагаха очаквания в обществото без да си дават сметка за политическата среда, в която ще трябва да ги реализират и без да осъзнават обективното обстоятелство, че ще трябва да правят това не само в зависимост помежду си, а в зависимост и от други формации от т.нар. статукво.
Вариантът да бъде създадено правителство на малцинството едва ли може да бъде сериозно разглеждан. Коалиционен кабинет от три формации с около 110 – 115 парламентарни мандата подкрепа предполага създаването и поддържането на много сложни баланси, за да може да оцелее. Такъв кабинет би трябвало много умело да може да избягва потенциалните конфронтации и в парламента, и в обществото и когато се наложи да се откаже от реформи, за да не допусне конфронтация, да е готов да го направи. Тук отново стигаме до темата за ерозията в доверието, която е неизбежна, нещо повече – няма и как да се отложи особено много във времето. Влизането на 4-та формация от партиите на статуквото в правителство на промяната може да стане по различни начини. Включително то може да стане и по полу публичен начин, т.е. вкарване на хора като зам.-министри, зам.-областни управители, членове на бордове на публични дружества и др. под. А това най-вероятно още повече ще засили процеса на ерозия.
Дори и да се реализира малко вероятната хипотеза – партиите на промяната да достигнат до 120 мандата, балансите, които новото правителство ще трябва да поддържа пак няма да са лесни. При подобно развитие единствено сигурно е, че на нови бързи предсрочни избори няма да се ходи. Сериозно препятствие пред кабинет само на партиите на промяната би се появило, ако основната парламентарна подкрепа идва от една от тези формации, а основните политики – от друга. Например подкрепата от 4Има такъв народ”, а политиките от “Демократична България”. Подобен дисбаланс ще бъде не само перманентен източник на напрежение, но и ще отвори широки пространства за намеса на партиите на статуквото в работата на правителството на промяната.
Ако ще се водят преговори през следващите дни, то те със сигурност ще бъдат тежки и ще се случват бавно. Политическите умения на преговарящите ще бъдат от ключово значение. Поради ниската избирателна активност е трудно да се каже дали избирателите са дали ясен знак на париите на промяната какво точно да предприемат оттук нататък. Така че занапред те освен да създават очаквания, ще трябва да свикнат и да напиват нагласи. Ако сега, в първите дни след изборите, успеят с малко шанс да направят това, нататък то може да започне да им се отдава повече и дори да се превърне в трайна част от тяхната политическа природа.
